Из дневника на един европеец в Мароко

 

Когато някой мароканец се размечтае прекомерно или изрази трудно осъществимо желание, хората около него с усмивка отбелязват, че ”козите му са се качили на аргана”. Мислех, че добре разбирам смисъла на израза, а именно, невъзможността подобно нещо да се случи. Оказа се, че греша.
Докато пътувахме с прашното автобусче към поредната кооперация за арганово масло, съзерцавах с любопитство гледката на хоризонта. Малки арганови гори с по двайсетина дървета се редуваха с полупустинни или напълно лишени от каквато и да е растителност пясъци. В жаркия ден, издигнатите високо в небето зелени корони на дърветата приятно развеселяваха хоризонта и действаха освежаващо на наблюдателя. Но имаше нещо странно, което не можех да определя-някакви големи черни петна сред зелените корони на дърветата. Реших, че трябва да са особен вид непознати за мен, огромни птици...или може би лешояди. Да, би трябвало да са големи лешояди!  И се осмелих да споделя със съпругата си. Тя, която винаги има право (дори когато греши по малко), ми каза не без основание , че се доближавам до слепотата, и че на пясъка под дърветата няма никакво мъртво животно- ни камила, ни магере. Така че онези сенки по дърветата няма как да бъдат лешояди и съвсем определено имат по четири крака. Стори ми се абсурдно някакви кучета да са се покатерили по дърветата, затова  реших, че се шегува. Но когато се приближихме достатъчно и сам видях, че сенките имат по четири крака. И съвсем не бяха кучета. Короните на дърветата бяха буквално препълнени с накацали по клоните кози, които спокойно си хрупаха листа. Подпрян на кривака си, един козар, както е логично, наблюдаваше стадото. Но вместо да гледа надолу, както е нормално да се пасе и пази стадо, гледаше нагоре. Сякаш животните му можеха да избягат в небето. Май вече схващах приказката за необузданите желания- не се отнасяше до невъзможността козите да са по дърветата, а до витаенето из облаците.

 Неочакваното в тази сцена ме очароваше и ме държеше като омагьосан. Отгоре на всичко беше съвсем истинско. Не някаква визионерска измислица в стила на съвременния магически реализъм. Не някакви ангели, паднали от небето, нито риби, плуващи из въздуха. А кози, живи и истински, клечащи по клоните на дърветата. Опитах се да споделя ентусиазма си с младия мароканец, седнал до мен . Посочих козите и му казах колко покоряващо и очарователно е това, което виждат очите ми и как никога не съм допускал, че е възможно. Погледна ме учудено и попита за какво говоря. Посочих отново. Тогава той махна с ръка в знак на разбиране и с една особена гордост в гласа заразказва :

Имате право, арганът е истинско чудо на природата. От хилядолетия расте в пустинята и открива вода там, където я няма. Корените му растат два пъти по-бързо от клоните и достигат невероятни дълбочини. Издържа на температури от 2 до 50 градуса и оцелява в райони, където падат по-малко от 300 литра валежи на година. Живее до 250 години и достига 10 метра височина или повече според влажността на почвата . При големи засушавания листата му окапват, за да пести влага. Възстановяват се след първия дъжд. Наистина е невероятно, че това дърво расте, цъфти и дава плод там, където други умират... А за маслото знаете- известно е по целия свят като течното злато на Мароко.

Не се осмелявах да го прекъсна, но когато спря, за да си поеме дъх,  бързо казах:

–Да, дървото е изключително. Но това, което толкова ме развълнува, са козите .

–Че какво им е на козите ?

–Ами те са на дърветата !

Изгледа ме, както се гледа луд . Изпитателният му поглед обходи разстоянието от краката до главата ми и когато очите ни се срещнаха, каза :

–Та те винаги са си по дърветата .

И тогава разбрах, че това, което толкова ме очароваше и вълнуваше,  което за мен беше като някакво необичайно поетическо откритие, магия на природата, за него беше нещо банално от ежедневието... Гледах  зареяно към пустинята, осъзнавайки, че „ да ти се качат козите на аргана”, е по- добре от това да пасат в нищото. И си пожелах повече такива приятели.

 

 

 

Вие сте тук:Начало Зелена алтернатива Из дневника на един европеец в Мароко